2. Пролог
преводач Darkness92
Лондон, април 1878г.
Демонът избухна в дъжд от кръв и черва.
Уилям Херондейл дръпна назад камата, която държеше, но вече беше
прекалено късно. Лепкавата киселина от кръвта на демона беше започнала да
разяжда блестящото острие. Той изпсува и метна оръжието настрани; то се
приземи в мръсна локва и продължи да пуши като потопен във вода горещ
предмет. Самият демон, gразбира се, бе изчезнал – изпратен отново в адския
свят, от който се беше появил, но без да забрави да остави мръсотия след себе
си.
- Джем! – извика Уил, обръщайки се наоколо. – Къде си? Видя ли това? Убих го
с един удар! Не е зле, а?
Но нямаше отговор на вика; преди момент партньорът му стоеше зад него на
мократа и напукана улица, пазейки гърба му, Уил беше сигурен в това. Сега
обаче беше сам в сенките. Намръщи се раздразнено – не беше толкова забавно
да се перчи, когато Джем го нямаше, за да се перчи пред него. Той погледна
зад себе си, където улицата се стесняваше в малка пътечка, която в
далечината се отваряше към черните, тежки води на Темза. През дупката Уил
можеше да види тъмни очертания на спрели кораби на пристанището, гора от
мачти като листа от овощна градина. Джем го нямаше там; може би бе отишъл
обратно на Нароу Стрийт, търсейки по-добро осветление. Със свиване на
рамена Уил се насочи обратно, откъдето бе дошъл. Нароу Стрийт минаваше
през Лаймхаус, между пристанищата на реката и тесния беден квартал на
запад към Уайтчапел (white – бял, chapel – параклис, малка църква). Беше
толкова тясно, колкото и името предполагаше, обградено със складове и
наклонени дървени сгради. В момента беше пусто; дори пияниците, залитащи
по пътя към домовете си от „Гроздовите зърна―, бяха намерили къде да
припаднат за нощта. Уил харесваше Лаймхаус, харесваше чувството да бъде на
ръба на света, където кораби заминаваха всеки ден към невъзможно далечни
пристанища. Това, че мястото беше често посещавано от моряци и
следователно пълно с комарджийници, дупки с опиум и бордеи, не беше лошо
също. Беше лесно да се изгубиш на място като това. Той дори нямаше нищо
против и миризмата – дим, въжета и смола, чужди оттенъци смесени с
миризмата на мръсните води на Темза. Поглеждайки нагоре и надолу по
празната улица, той потърка ръкава на палтото по лицето си, опитвайки се да
изтрие кръвта, която смъдеше и гореше по кожата му. Дрехата се опетни в
зелено и черно. Имаше прорез на опакото на ръката му също, и то гаден
прорез. Можеше да използва лекуваща руна. За предпочитане една нарисувана
от Шарлот. Тя беше особено добра в рисуването на иратцета.
Форма се отдели от сенките и тръгна към Уил. Той тръгна напред, след това
спря. Не беше Джем, а по скоро полицай мундан, носещ каска с формата на
звънец, тежко палто и объркано изражение. Гледаше към Уил, или по-точно
през Уил. Макар Уил да се бе маскирал с илюзия, винаги беше странно някой
3. да гледа през теб, сякаш не си наистина там. Уил беше сграбчен от внезапния
порив да грабне полицейската палка на мундана и да гледа, докато мъжа се
въртеше наоколо, опитвайки се да разбере къде се е дянала. Обаче Джем го
беше нахокал няколко пъти, когато се бе държал така. И макар Уил никога да
не можеше да разбере възраженията на Джем срещу това забавление, не си
струваше да го разстройва. Със свиване на рамене и премигване, полицаят
премина покрай Уил, клатейки главата си и проклинайки джина, заради който
му се привиждаха разни неща. Уил престъпи настрани, за да пусне човека да
премине, след това повишии глас:
- Джеймс Карстейрс! Джем! Къде си, предателско копеле?
Този път имаше тих отговор.
- Тук. Следвай вещерската светлина.
Уил тръгна към звука от гласа на Джем. Изглежда идваше от тъмен отвор между
два склада; слабата светлина беше едва видима през сенките, като
изстрелваща се светлинка от блуждаещ огън.
- Чу ли ме преди малко? Този Шакс демон, въпреки че можеше да ме хване с
кървавите си огромни щипки, успях да го затисна на уличката...
- Да, чух те. – Младият мъж, който се появи в отвора на уличката беше блед на
светлината на лампата – по-блед дори от обикновено, което определено беше
много бледо.
Беше без шапка, което, както винаги, веднага привличаше погледа към косата
му. Тя беше със странен сребърен цвят, като недокоснат шилинг. Очите му бяха
в същия сребърен цвят, а лицето с правилни черти беше ъгловато, единствено
леката извивка на очите показваше наследството му.
Имаше тъмни петна по бялата предна част на тениската му, и ръцете му бяха
плътно омазани с червено.
Уил се напрегна.
- Кървиш. Какво стана?
Джем отмахна с ръка притеснението на Уил.
- Не е моя. – Той обърна главата си назад към уличката зад него. – Нейна е. –
Уил погледна покрай приятеля си към най-дебелите сенки на алеята. В
далечния край имаше сгърчена форма – само сянка в тъмнината, но когато Уил
погледна по-отблизо можеше да различи формата на бледа ръка и кичур от
светла коса.
- Мъртва жена? – запита Уил. – Мундан?
- Момиче, всъщност. На не повече от четиринайсет.
При това Уил изпсува със силни глас и емоции. Джем го чакаше търпеливо да
свърши.
- Само ако бяхме дошли малко по-рано – каза най-накрая Уил. – Този противен
демон...
- Това е особеното. Не мисля, че това е работа на демон. – Джем се намръщи. -
Демоните Шакс са паразити, правят си люпило. То би искало да заведе
жертвата си обратно в бърлогата си, за да излюпи яйца в кожата й, докато е
все още жива. Но това момиче е намушквано, многократно. И не мисля, че
демонът е бил тук също. Просто няма достатъчно кръв на уличката. Мисля, че е
била нападната някъде другаде, а тя сама е пропълзяла до тук да умре от
раните си.
- Но демоните Шакс...
- Казвам ти, не мисля, че е бил Шакс. Мисля, че Шаксът я е преследвал,
издирвал я е за нещо, или някой.
4. - Шакс имат остро обоняние – призна Уил. – Чувал съм, че магьосниците ги
използват, за да проследят следите на изчезналото. И то наистина изглежда да
е действало с определена цел. – Той погледна покрай Джем към жалката малка
сгърчена форма на алеята. – Не си намерил оръжие, нали?
- Ето. – Джем измъкна нещо от вътрешната част на якето си – нож, обвит в бял
плат. – Нещо като тесен нож е или ловна кама. Виж колко тънко острието е.
Уил го пое. Острието наистина беше тънко, свършващо с дръжка, направена от
полирана кост. И острието, и дръжката бяха изцапани с изсъхнала кръв. С
намръщване той потърка плоската част на ножа по грубата материя на ръкава
си, изчиствайки го, докато не се появиха символи гравирани в острието. Две
змии, всяка захапваща опашката на другата, формирайки перфектен кръг.
- Уроборос – каза Джем, накланяйки се по-близко, за да види ножа. – Двоен.
Сега, какво мислиш, че означава това?
- Края на света – каза Уил, все още гледайки към камата, малка усмивка
играеше на устата му – и началото.
Джем се намръщи.
- Мога да тълкувам символи, Уилям. Имам предвид, какво мислиш, че означава
присъствието му на камата?
Вятърът от реката рошеше косата на Уил; той я отметна от очите си с
нетърпелив жест и се върна отново да изучава камата.
– Това е алхимичен символ, не е нито на магьосник, нито на Долноземец. Това
обикновено означава хора – глупавият вид мундита, които си мислят, че
използването на магия е билета към спечелването на здраве и слава.
- Видът, които обикновено свършват на купчина кървави парцали в някоя
пентаграма. – Джем звучеше сурово.
- Видът, който обича да се вре в Долноземските части на нашия честен град. –
След като обви кърпичката старателно около острието, Уил го пъхна в джоба на
якето си. – Мислиш ли, че Шарлот ще ми даде разследването?
- Мислиш ли, че някой в Долния свят би ти се доверил? Хазартните дупки,
бърлогите с магическа поквара, жените с изгубени задръжки... – Уил се
усмихна по начина, по който Луцифер вероятно се е усмихвал, моменти преди
да падне от Рая.
- Рано ли ще е още утре да започна да оглеждам, как мислиш?
Джем въздъхна.
- Прави каквото искаш, Уилям. Винаги го правиш.
Саутхемптън, май.
Теса не можеше да си спомни дори един път, в който да не е обичала ангела с
часовников механизъм. Той бе принадлежал на майка й преди, и майка й го
носеше, когато умря. След това стоеше в кутията с бижута на майка й, докато
брат й Натаниел не го извади един ден, за да види дали още работи.
Ангелът не беше по-голям от кутрето на Теса, малка статуя от месинг, със
сгънати бронзови крила, не по-големи от тези на щурец. Имаше деликатно
метално лице със затворени клепачи като полумесец, и ръце скръстени над меч
отпред. Тънка верижка, пъхната под крилцата, позволяваше ангела да бъде
носен около врата като медальон.
Теса знаеше, че ангела е направен с часовников механизъм, защото когато го
вдигнеше до ухото си можеше да чуе шума на машинката му, като звука на
5. часовник. Нейт беше ахнал в изненада, че още работи след всичките тези
години. Търсил бе напразно копче или винтче, или някакъв друг начин, с който
се задейства ангелът, но нямаше нищо за намиране. Със свиване на рамене бе
върнал ангела на Теса. От този момент тя никога не го свали; дори и вечер
ангелът лежеше на гърдите й, докато спеше, а непрестанното му тиктакане
беше като биенето на второ сърце.
Тя го държеше сега между пръстите си, докато носът на кораба търсеше път,
между другите масивни параходи, място на пристанището на Саутхемптън. Нейт
беше настоял тя да дойде в Саутхемптън, където повечето презокеански
параходи пристигаха, вместо Ливърпул. Казваше, че това е защото
Саутхемптън е много по-приятен град, в който да пристигнеш, затова Теса не
можеше да не бъде малко разочарована от първата гледка на Англия. Беше
мрачно и сиво. Дъжд валеше надолу по кулите на далечните църкви, докато
черен дим се надигаше от комините на корабите и опетняваше вече достатъчно
тъмното небе. Тълпа от хора в тъмни дрехи, държащи чадъри, стояха на
пристанището. Теса се надигна да види дали брат й е сред тях, но мъглата и
пръските от кораба бяха твърде големи, за да види каквото и да е.
Теса потрепери. Вятърът над морето беше студен. Всичките писма на Нейт
твърдяха, че Лондон е красив и слънцето блести всеки ден. Ами, помисли Теса,
да се надяваме, че времето там ще бъде по-хубаво, отколкото е тук, защото тя
нямаше никакви дебели дрехи, нищо по-плътно от вълнен шал, който
принадлежеше на леля Хариет, и чифт тънки ръкавици. Тя бе продала повечето
от дрехите си, за да плати погребението на леля си, успокоена с това, че брат
й ще й купи повече, когато пристигне в Лондон, за да живее с него. Разнесе се
вик. „Мейн―, с черния си блестящ от дъжда корпус, бе акостирал и ремъци се
подаваха през тежката сива вода, готови да издържат пасажери и багажи до
брега. Пътниците се изсипаха от кораба, очевидно отчаяно искащи да
почувстват земя под краката си. Толкова различно от отплаването им от Ню
Йорк. Небето тогава беше синьо и група с духови инструменти свиреше.
Въпреки, че нямаше никой, който да й пожелае „Леко пътуване―, за нея това
беше радостен случай. Изкривявайки раменете си Теса се присъедини към
слизащата тълпа. Капки дъжд жилеха непокритата й глава и шия като
убождане от ледени малки иглички, и ръцете й, наместени в тънките ръкавици,
бяха неприятни и мокри от дъжда. Достигайки кея, тя се огледа наоколо
нетърпеливо, търсейки Нейт. Бяха минали почти две седмици, откакто бе
говорила с някого, държейки се напълно мълчаливо на борда на „Мейн―. Би
било чудесно да може да говори с брат си отново.
Той не беше там. Навсякъде имаше купчини багаж, всякакви видове кутии и
товари, планини от плодове и зеленчуци, клюмнали и изложени на дъжда.
Параход отплаваше за близкия Ле Харви, и мокри моряци се пръснаха близо до
Теса, крещейки на френски. Тя се опита да се помръдне настрани, само за да
бъде почти премазана от тълпа слизащи пътници, бързащи за защита от дъжда
към гарата.
Но Нейт не се виждаше никъде.
- Ти си госпожица Грей? – Гласът беше гърлен, с тежък акцент. Мъж бе
застанал пред Теса. Той беше висок и носеше голямо черно палто и
продълговата шапка, от чиято периферия се лееше вода като от цистерна.
Очите му бяха особено издадени, почти изпъкнали, като на жаба, кожата му
изглеждаше груба като белег. Теса трябваше да се пребори с подтика да се
свие далеч от него. Но той знаеше името й. Кой тук би могъл да знае името й,
6. освен някой, който познава Нейт?
- Да?
- Брат ви ме изпрати. Елате с мен.
- Къде е той? – запита Теса, но мъжа вече се отдалечаваше. Походката му беше
неравна, сякаш куцаше от стара рана. След момент Теса събра роклята си и
забърза след него. Той си проправяше път през тълпата, движейки се напред с
упорита скорост. Хора отскачаха настрани, мърморейки нещо за грубостта му,
докато той продължаваше напред, а Теса едва успяваше да го настигне. Той
свърна отсечено около купчина кутии и спря пред голяма черна блестяща
карета. Златни букви бяха нарисувани по страната й, но дъждът и мъглата бяха
твърде тежки, за да може Теса да ги прочете ясно.
Вратата на каретата се отвори и една жена се наведе навън. Тя носеше шапка с
огромно перо, закриваща лицето й.
- Госпожица Тереса Грей?
Теса кимна. Мъжът с изпъкнали очи забърза да помогне на жената да слезе от
каретата, а след това и на втора жена. Всяка от тях веднага разтвори чадър и
го вдигна, защитавайки се от дъжда. След това фокусираха очите си върху
Теса.
Бяха странна двойка, жените. Едната бе много висока и тънка, с кокалесто,
изпито лице. Безцветна коса беше натъпкана в кок отзад на главата й. Носеше
рокля от ярка лилава коприна, вече окапана тук и там с капки дъжд, и
комплект лилави ръкавици.
Другата жена беше ниска и пълна, с малки очи, дълбоко потънали в главата й,
ярки розови ръкавици се опъваха по големите й ръце и ги караха да изглеждат
като цветни лапи.
- Тереса Грей – каза по-ниската от двете. – Какво удоволствие е да ви срещна
лично, най-накрая. Аз съм госпожа Блак, а това е сестра ми, госпожа Дарк.
Брат ви ни изпрати да те съпроводим до Лондон.
Теса – мокра, премръзнала и останала без думи – опъна мокрия си шал по-
здраво около раменете си.
- Не разбирам. Къде е Нейт? Защо не дойде?
- Той беше неизбежно задържан по работа в Лондон. Мортмейн не можеше да
го освободи. Както и да е, изпрати ви писмо. – Госпожа Блак подаде навито
парче хартия, вече намокрено от дъжда.
Теса го пое и се извърна, за да го прочете. Беше кратка бележка от брат й, в
която той се извиняваше за това, че не е пристигнал на пристанището да я
посрещне, и й казваше, че вярва на госпожи Блак и Дарк – наричам ги Тъмните
сестри, Теси, поради очевидни причини, и те изглежда намират името за
подходящо! – да я доведат безопасно до къщата му в Лондон. Те бяха, казваше
бележката му, както негови хазяи, така и доверени приятели, и имаха най-
високата му препоръка. Това й помогна да реши. Писмото определено беше от
Нейт. Беше с неговия почерк, а и никой друг някога не я е наричал Теси. Тя
преглътна трудно и плъзна бележката в ръкава си, обръщайки се обратно към
сестрите.
- Много добре – каза тя, преборвайки пълзящото чувство на разочарование –
тя толкова нетърпеливо очакваше да види брат си. – Да се обадим ли на носач,
да пренесе куфара ми?
- Няма нужда, няма нужда. – Бодрият тон на госпожа Дарк беше странен на
фона на сивите измършавели черти на лицето й. – Вече уредихме да го
изпратят напред. – Тя щракна с пръсти към мъжа с изцъклени очи, който се
7. плъзна към шофьорската седалка на предната част на каретата. Тя постави
ръката си на рамото на Теса.
- Ела, дете, нека те изкараме от дъжда.
Когато Теса тръгна към каретата, бутана от кокалестата ръка на госпожа Дарк,
мъглата се избистри, откривайки блестящите златни букви, нарисувани на
вратата на каретата. Думите „Клуб Пандемониум― се извиваха сложно около
две змии, захапващи взаимно опашките си, оформяйки кръг. Теса се намръщи.
- Какво означава това?
- Нищо, за което да трябва да се тревожиш – каза госпожа Блак, която вече се
беше наместила вътре и роклята й се простираше по една от удобно
изглеждащите седалки. Вътрешната част на каретата беше богато декорирана с
плюшени лилави седалки, разположени една срещу друга, и завеси със златни
пискюли, висящи по прозорците. Госпожа Дарк помогна на Теса да се качи в
каретата, след това се покатери след нея. Когато Теса седна на седалката,
госпожа Блак се пресегна да затвори вратата на каретата зад сестра си,
затваряйки сивото небе. Когато се усмихна зъбите й проблеснаха в полумрака,
сякаш бяха направени от метал.
- Настани се, Тереса. Имаме дълъг път пред нас.
Теса постави ръка на ангела с часовников механизъм на шията си, утешавайки
се с ритмичното му тиктакане, докато каретата тръгна напред към дъжда.
1.
Тъмната къща
преводач Darkness92
Оттатък този свят на гняв и скръб
надвисва Ужас, изтъкан от мрак
- Уилям Ърнест Хенли, "Invictus"
Шест седмици по-късно
- Сестрите желаят да ви видят в стаите им, госпожице Грей.
Теса остави книгата, която четеше, на масичката до леглото и се обърна да
види Миранда, стояща до вратата на малката й стая – точно както правеше
всеки път, доставяйки едно и също съобщение всеки ден. В един момент Теса
би я помолила да изчака в коридора и Миранда щеше напусне стаята. След
десет минути щеше се върне и ще каже същото нещо отново. Ако Теса не
тръгне покорно след тези няколко опита, Миранда ще я хване и ще я завлече,
ритаща и викаща, надолу по стълбите към горещата, воняща стая, където
Тъмните Сестри чакаха.
Случваше се всеки ден от първата седмица, когато Теса беше в Тъмната къща,
както започна да нарича мястото, където я държаха затворничка, докато
накрая не осъзна, че ритането и викането не носят нищо добро и просто хаби
енергия. Енергия, която по-добре да бъде запазена за други неща.
- Един момент, Миранда – каза Теса. Домашната прислужница се наведе в
тромав реверанс и излезе от стаята, затваряйки вратата зад себе си.
Теса стана на крака, оглеждайки малката стаичка, която беше нейната
8. затворническа килия от шест седмици. Беше малка, с тапети на цветя и
разпръснати мебели – проста масичка с бяла дантела върху нея, където ядеше
храната си; тясно месингово легло, където спеше; пукнат умивалник и
порцеланова кана за миене; перваза на прозореца, където си държеше
книгите, и малкия стол, където стоеше всяка нощ и пишеше писма до брат си –
писма, които знаеше, че никога няма да може да изпрати, писма, които пазеше
скрити под матрака, където Тъмните Сестри никога не биха ги открили. Това
беше нейния начин да си прави дневник и да се самоубеждава, някак, че ще
види Нейт отново някой ден и ще може да му ги предаде. Тя прекоси стаята до
далечната стена, където висеше огледало, и заглади косата си. Тъмните сестри,
които всъщност искаха да ги наричат така, предпочитаха да не изглежда
рошава, въпреки, че не изглеждаха да имат нещо против нейното появяване
както и да изглежда – което беше добре, защото отражението й я накара да
потрепери. Лицето й беше блед овал с изпъкващи вдлъбнати сиви очи –
сенчесто лице без никакъв цвят или надежда в изражението му.
Носеше грозна черна учителска рокля, която Сестрите й бяха дали след като
пристигна – багажа й така и не се появи, въпреки обещанията им, и това беше
единствената дреха, която имаше. Извърна бързо глава. Тя не винаги се бе
сепвала от отражението си. Нейт, с неговия светъл добър външен вид, беше
единственият от семейството, за който всички се съгласяваха, че е наследил
хубостта на майка си, но Теса винаги е била напълно задоволена от
собствената си гладка кафява коса и твърди сиви очи. Джейн Еър (заглавието
на първият издаден роман на британската писателка Шарлот Бронте от 1847
година) имаше кафява коса, и много други героини освен нея. И не беше
толкова лошо да си висока също – по-висока от повечето момчета на нейната
възраст, но леля Хариет винаги казваше, колкото и висока да е една жена, ако
тя се държи добре, винаги ще изглежда великолепна. Обаче, тя не изглеждаше
великолепна сега. Беше измършавяла и окаяна, и всичко това я караше да
изглежда като изплашено бостанско плашило. Зачуди се, дали Нейт изобщо ще
я познае, ако я види днес.
При тази мисъл сърцето й се сви вътре в гърдите й.
Нейт.
Той беше този, заради който тя правеше всичко това, но понякога й липсваше
толкова много, че имаше чувството, че е глътнала счупено стъкло. Без него тя
беше напълно сама на този свят. Нямаше никой до нея. Нямаше някой, на
който да му пука, дали е жива или мъртва. Понякога ужасът от тази мисъл
заплашваше да я залее и потопи надолу в бездънната тъмнина, от където
връщане нямаше. Ако на никой от целия свят не му пука за теб, ти изобщо
съществуваш ли?
Кликването на дръжката прекъсна рязко мислите й. Вратата се отвори;
Миранда стоеше на прага.
- Време е да дойдете с мен, сега – каза тя. – Госпожа Блак и госпожа Дарк ви
очакват.
Теса погледна към нея с отвращение. Не можеше да каже колко годишна е
Миранда. Деветнайсет? Двайсет и пет? Имаше нещо неостаряващо в гладкото й
обло лице. Косата й беше с цвета на канална вода, издърпана грубо назад зад
ушите й. Точно като кочияшът на Тъмните Сестри, очите й бяха изпъкнали като
на жаба и я караха да изглежда постоянно изненадана. Теса си помисли, че
може би са роднини.
Докато слизаха надолу по стълбите, Миранда марширувайки с недодяланата си
9. неравна походка, Теса вдигна ръка, за да докосне верижката около шията си,
където ангелът с часовников механизъм висеше. Беше навик – нещо, което
правеше винаги, когато беше принудена да види Тъмните Сестри. Украшението
около врата й я успокояваше някак. Тя продължаваше да го стиска, докато
преминаваха площадка след площадка надолу по стълбите. Имаше няколко
нива на коридорите в Тъмната Къща, въпреки, че Теса не бе виждала нищо
друго, освен стаите на Тъмните Сестри, коридорите, стълбите и своята
собствена стая. Най-накрая достигнаха сенчестото мазе. Беше влажно тук долу,
стените лепкави от неприятната влага, въпреки че очевидно Сестрите нямаха
нищо против. Офисът им беше отсреща, зад големи двойнокрили врати. Тесен
коридор водеше надалеч в друга посока, изчезвайки в тъмнината; Теса нямаше
представа какво имаше долу в този коридор, но нещо в гъстотата на сенките я
караше да се радва, че никога не е узнала.
Вратите към офиса на Сестрите бяха отворени. Миранда не се поколеба, а
направо влезе вътре, Теса я следваше с огромна неохота. Тя мразеше тази стая
повече, от което и да е друго място на земята.
Да започнем с това, че беше винаги горещо и влажно тук вътре, като блато,
дори когато небесата отвън бяха сиви и дъждовни. Стените всмукваха влагата
и тапицерията на седалките и фотьойлите беше винаги покрита с пръст.
Миришеше странно също, като крайбрежията на Хъдсън в горещ ден: вода,
боклук и тиня.
Сестрите вече бяха тук, както винаги, седнали зад огромно издигнато бюро. Те
бяха, както обикновено, цветни. Госпожа Блак в рокля във вибриращ розово-
оранжев свят, и госпожа Дарк в мантия от пауново синьо. Над яркия сатен
лицата им бяха като изпуснати сиви балони. И двете носеха ръкавици, въпреки
горещината на стаята.
- Напусни сега, Миранда – каза госпожа Блак, която въртеше тежкия месингов
глобус, който държаха на бюрото си, с един пълен, облечен в бяло пръст. Теса
много пъти се бе опитвала да огледа по-добре глобуса – нещо в начина на
подредба на континентите никога не й изглеждаше правилно, особено
пространството в централна Европа – но Сестрите винаги я държаха настрани
от него.
- И затвори вратата зад себе си.
Без изражение, Миранда направи както й бе заръчано. Теса се опита да не
потръпва, когато вратата се затвори зад нея, прекъсвайки малкото достъп на
въздух, влизащ в това задушно място. Госпожа Дарк наклони глава настрани.
- Ела тук, Тереса. – От двете жени тя беше по-милата – обичаше повече да
придумва и убеждава, отколкото сестра си, която обичаше да убеждава с
плесници и викане на заплахи. – И вземи това.
Тя подаде нещо: опърпано парче розов плат завързано на панделка от онзи
вид, който може да бъде използван за украшение в косата на момичетата.
Теса беше свикнала да поема неща от Тъмните Сестри. Неща, които преди са
принадлежали на хора: карфици за вратовръзки и часовници, мръсни бижута и
детски играчки. Веднъж връзка от ботуш, а друг път една обица, опетнена с
кръв.
- Вземи това – каза госпожа Дарк отново с нетърпелив намек в гласа й. – И се
Промени.
Теса пое панделката. Тя лежеше в ръката й лека като крилце на нощна
пеперуда, и Тъмните Сестри се загледаха невъзмутими към нея. Спомни си
книгите, които беше чела, новелите, в които героите бяха под съд, стоящи
10. треперещи на подсъдимата скамейка на Олд Барли, и молейки се за решение
„невинен―. Тя самата често се чувстваше сякаш е под съд в тази стая, без да
знае в какво престъпление я обвиняваха.
Преобърна панделката в ръката си, спомняйки си първият път, когато Тъмните
Сестри й подадоха предмет – женска ръкавица с перлено копче на китката. Те
й крещяха да се Промени, удряха я и я тресяха, докато тя им казваше отново и
отново, изпадайки в истерия, че няма и представа за какво говорят, няма
представа какво искаха да направи. Не заплака, дори въпреки, че искаше. Теса
мразеше да плаче, особено пред други хора, на които нямаше доверие. И от
единствените двама хора, на които вярваше, единия беше мъртъв, а другият -
затворник. Те й бяха казали, Тъмните Сестри, че държат Нейт, и ако не
направи каквото й казваха, той ще умре. Показаха й пръстена му, този, който
преди беше на баща й – опетнен с кръв – за да й докажат. Не й позволиха да
го подържи или докосне, беше отнесен назад, когато посегна за него, но го
разпозна. Беше на Нейт.
След това тя правеше всичко, което те поискаха. Пиеше отварите, които й
даваха, правеше с часове агонизиращи упражнения, принуждаваше се да
мисли по начина, по който те искаха. Караха я да се представя като глина,
променяна и моделирана на колелото на грънчар, масата й безформена и
променлива. Казаха й да посегне към предмета, който й бяха дали, да си ги
представи като живи същества, и да издърпа духа, който ги задвижва.
Беше отнело седмици, и първият път, когато се промени, беше толкова
заслепяващо болезнено, че повърна и припадна. Когато се събуди лежеше на
калния фотьойл в стаята на Тъмните Сестри, с влажна кърпа метната върху
лицето й. Госпожа Блак се беше навела над нея, дъха й беше толкова горчив,
като оцет, със светнали очи.
- Справи се добре днес, Тереса – беше казала тя. – Много добре.
Онази вечер, когато Теса се прибра в стаята си, имаше подаръци за нея: две
нови книги на нощната масичка. Някак Тъмните Сестри бяха разбрали, че
четенето на романи е страст на Теса. Имаше копие от „Големите надежди― на
Чарлз Дикенс и – най-важното от всичко – „Малки жени― от Луиза Мей Олкът.
Теса беше прегърнала книгите и, сама и ненаблюдавана в стаята си, се отпусна
и заплака. От тогава беше станало по-лесно, Променянето. Теса все още не
разбираше какво става вътре в нея, за да направи това възможно, но бе
запаметила серията стъпки, на които Тъмните Сестри я бяха научили, по
начина по-който сляп човек научава бройката на крачките, които трябва да
направи, за да отиде от леглото си до вратата на стаята си. Тя не знаеше,
какво има около нея в странното тъмно място, до което искаха да пътешества,
но знаеше пътя през него.
Тя се издърпа от тези спомени сега, стягайки хватката си около парцаливото
парче розов плат, което държеше. Отвори съзнанието си и пропусна тъмнината,
остави връзката, която я свързваше към панделката за коса и духа в нея –
призрачното ехо на човека, който преди я е притежавал – да се разкрие като
златна нишка, водеща към сенките. Стаята в която беше, тягостната жега,
шумното дишане на Тъмните Сестри, всичко това изчезна, докато следваше
нишката, докато светлината ставаше все по-силна и тя се обви в нея, сякаш се
обвиваше в одеяло.
Кожата й започна да изтръпва и пари със стотици малки бодежи. Преди това
беше най-лошата част – частта, която я убеди, че умира. Сега вече беше
свикнала и издържаше стоически, докато изтръпваше цялата, от скалпа си до
11. краката си. Ангелът около врата й сякаш започна да тиктака по-бързо в ритъм
със забързващото й сърце. Натискът вътре в кожата й нарасна – Теса изпъшка
– и очите й, които бяха затворени, се отвориха, докато усещането нарасна до
кресчендо – и след това изчезна.
Теса премигна замаяно. В първия момент след Промяната винаги имаше
чувството, че й се налага да премахне вода от очите си. Както след като си се
потапял във ваната. Тя погледна надолу към себе си. Новото й тяло беше
слабо, почти крехко, и плата на роклята й висеше свободна, мачкайки се на
земята върху краката й. Ръцете й, стиснати пред нея, бяха бледи и тънки с
напукани връхчета и нагризани нокти. Непознати, чужди ръце.
- Какво е името ти? – запита госпожа Блак. Тя се беше надигнала на краката си
и гледаше надолу към Теса с бледите си горящи очи. Изглеждаше почти гладна.
Теса не трябваше да отговаря. Момичето, чиято кожа носеше отговори вместо
нея, говореше чрез нея по начина, по-който духовете говореха чрез медиумите
– но Теса мразеше да мисли за това по такъв начин; Промяната беше много по-
лична, по-стряскаща от това.
- Ема. – Гласът, който дойде от Теса каза: - Госпожица Ема Бейлис, мадам.
- И коя си ти, Ема Бейлис?
Гласът отговори, думите, излизащи от устата на Теса носеха ярки картини с
тях. Родена в Чийпсайд, Ема бе едното от шест деца. Баща й бе мъртъв, а майка
им продаваше ментова вода от каруца на Ийст Енд. Ема се бе научила да шие,
за да печели пари, когато бе още малко момиче. Нощите бе прекарвала,
седнала на малка масичка в кухнята, шиейки под светлината на лоена свещ.
Понякога, когато свещта изгаряла и нямало пари за друга, тя излизала на
улиците и стояла под една от уличните лампи, използвайки светлината й за да
шие...
- Това ли си правила на улицата през нощта, в която си умряла, Ема Бейлис? –
запита госпожа Дарк. Сега тя се усмихваше лекичко, прекарвайки езика си по
долната си устна, сякаш предусещаше какъв ще бъде отговорът. Теса видя
тясна сенчеста улица, обвита в плътна мъгла, сребърна игла работеше под
слабата светлина на жълтата газена лампа. Стъпки, заглушени от мъглата.
Ръце, които се протягат от сенките и хващат рамената й, ръце, които я дърпат,
крещяща, в тъмнината. Иглата и конеца, падащи от ръцете й, панделката,
изтръгната от косата й, докато се бореше. Груб глас, крещящ нещо яростно. И
после сребърно острие на нож, проблясващо надолу през тъмнината,
разрязващо кожата й и изчезващо в кръвта. Болката беше като огън и терор,
не приличаше на нищо, което някога бе усещала. Тя изрита мъжа, който я
държеше, и успя да събори ножа от ръцете му; хвана острието и забяга,
препъвайки се. Отслабваше, кръвта течеше от нея бързо, много бързо. Тя рухна
на алеята, чувайки съскащите викове на нещото зад нея. Знаеше, че то я
преследва, и само се надяваше да умре, преди да я достигне.
Промяната се счупи като стъкло. С вик Теса падна на колене, изтръгнатата
панделка се изхлузи от ръката й. Беше нейната ръка отново – Ема си беше
отишла като изхвърлена непотребна кожа. Теса отново беше сама в
собственото си съзнание.
Гласът на госпожа Блак дойде отдалеч.
- Тереса? Къде е Ема?
- Мъртва е – прошепна Теса. – Умряла е в алеята, кървяла е до смърт.
- Добре. – Госпожа Дарк издиша със звук на задоволство. – Много добре,
Тереса. Това беше много добре.
12. Теса не каза нищо. Предната част на роклята й беше изцапана с кръв, но
нямаше болка. Тя знаеше, че не беше нейната кръв; това не се случваше за
пръв път. Затвори очите си, въртящи се в тъмнината, молейки се да не
припадне.
- Трябваше да я накараме да направи това преди – каза госпожа Блак. –
Въпросът за Бейлис момичето ме тревожеше.
Отговорът на госпожа Дарк беше рязък.
- Не бях сигурна, че е готова да го направи. Помниш ли какво стана с жената
Адамс.
Теса веднага разбра за какво говорят. Преди седмици тя се беше превърнала в
жена, която беше умряла от рана от изстрел в сърцето; кръв се застича надолу
по роклята й и тя веднага се Превърна обратно, крещейки в истеричен ужас,
докато Сестрите не я накараха да види, че тя самата не беше наранена.
- Напредва чудесно от тогава, не мислиш ли, Сестричке? – каза госпожа Блак.
– Като се има предвид как беше в началото – тя дори не знаеше каква е.
- Наистина, беше напълно неинформирана – съгласи се госпожа Дарк. –
Определено направихме чудо тук. Мога да си представя, колко удовлетворен
ще е Магистърът.
Госпожа Блак ахна.
- Това означава ли... Мислиш ли, че е време?
- Ох, абсолютно, скъпа сестричке. По готова е от всякога. Време е за нашата
Тереса да срещне господаря си.
Имаше алчна нотка в гласа на госпожа Дарк, звук толкова неприятен, че
преряза заслепяващата замаяност на Теса. За какво говореха те? Кой е
Магситърът? Тя гледаше през снишени клепачи как госпожа Дарк издърпа
копринения шнур за електрическия звънец, който ще извика Миранда да вземе
и отведе Теса обратно до стаята й. Изглежда, че урока бе свършил за днес.
- Може би утре – каза госпожа Блак – или дори тази вечер. Ако кажем на
Магситъра, че е готова, не мога да си го представя как няма да забърза до тук
без отлагане.
Госпожа Дарк, престъпвайки от иззад бюрото, се изкиска.
- Разбирам, че си нетърпелива да ни се плати за работата, скъпа сестро. Но
Тереса не трябва да е просто готова. Тя трябва да е... колкото се може по-
прилична за пред хората. Не си ли съгласна?
Госпожа Блак, следвайки сестра си, промърмори отговор, който беше заглушен,
когато вратата се отвори и Миранда влезе вътре. Тя носеше същото тъпо
изражение както винаги. Гледката на Теса, свита и кървава на земята, не
изглеждаше добра причина да се изненада. Но все пак, помисли си Теса, може
би е виждала и по-лошо в тази стая.
- Заведи момичето обратно в стаята й, Миранда. – Нетърпението вече го
нямаше в гласа на госпожа Блак и тя беше груба отново. – Вземи нещата...
Знаеш, онези, които ти показахме, и я облечи и приготви.
- Нещата... които сте ми показали? – Миранда звучеше равнодушна. Госпожи
Дарк и Блак размениха отвратени погледи и достигнаха Миранда, блокирайки
гледката на Теса към момичето. Теса ги чу да й шепнат и хвана някой думи –
„рокли― и „гардеробна―, „направи каквото можеш, за да изглежда красива―, и
тогава, най-накрая дочу грубото изречение „Не съм сигурна, дали Миранда е
достатъчно умна, за да се подчини на такива неясни инструкции, сестро.―
Накарай я да изглежда красива. Но на тях какво им пукаше дали е красива или
не, когато можеха да я накарат да изглежда както си поискаха? Какво значение
13. имаше какво ще бъде появяването й? И защо би му пукало на Магистъра?
Макар че, беше много ясно от държането на Сестрите, че на него наистина би
му пукало.
Госпожа Блак се понесе извън стаята, сестра й я следваше, както винаги. На
вратата госпожа Дарк се спря и погледна назад към Теса.
- Запомни, Тереса – каза тя – за този ден, точно за тази нощ, бяха всичките ни
подготовки. – Тя хвана роклята си с двете си кокалести ръце. – Не ни
проваляй. - Остави вратата да се тръшне зад нея. Теса се сепна от звука, но
Миранда както винаги изглеждаше напълно незасегната. През всичкото време,
което бе прекарала в Тъмната Къща, Теса никога не бе могла да стресне
другото момиче, или да я издебне в момент, в който на лицето й е изписано
различно изражение, вместо маската на безразличие.
- Ела – каза Миранда. – Трябва да се качим горе сега.
Теса се надигна на краката си, бавно. Съзнанието й се въртеше. Животът й в
Тъмната къща беше ужасен, но тя – осъзна го сега – беше почти свикнала с
него. Знаеше какво да очаква всеки ден. Знаеше, че Тъмните Сестри я
подготвят за нещо, но не знаеше какво е то. Вярваше – наивно, може би – че те
не биха я убили. Защо биха пропиляли всичкото това трениране, ако накрая
щеше да умре? Но нещо в злорадия тон на госпожа Дарк я накара да спре.
Нещо се беше променило. Те бяха постигнали това, което искаха от нея. Ще им
бъде „платено―. Но кой ще извърши плащането?
- Ела – каза отново Миранда. – Трябва да те подготвим за Магистъра.
- Миранда – рече Теса. Тя говореше меко, по начина, по който би говорила на
нервна котка. Миранда никога не бе отговаряла на въпросите на Теса преди, но
това не пречеше да се опита отново. – Кой е Магистъра?
Имаше дълга тишина. Миранда гледаше направо, бледото й лице бе
безстрастно. Тогава, за изненада на Теса, тя заговори:
- Магистърът е много велик човек – каза тя. – Ще бъде чест за теб, когато се
омъжиш за него.
- Омъжа? – повтори Теса. Шокът беше толкова голям, че тя внезапно можеше
да вижда цялата стая по-ясно – Миранда, кръвта, окапания килим на земята,
тежкия месингов глобус на бюрото, все още наклонен в позицията, в която
госпожа Блак го беше оставила.
- Аз? Но... Кой е той?
- Той е много велик човек – каза отново Миранда. – Ще бъде чест. – Тръгна към
Теса. – Сега трябва да дойдеш с мен.
- Не. – Теса тръгна назад от момичето, отстъпвайки, докато кръста й не се
удари болезнено в бюрото. Огледа се наоколо отчаяно. Можеше да бяга, но
никога нямаше да задмине Миранда до вратата; нямаше прозорци, нямаше
врати към други стаи. Ако се скриеше зад бюрото Миранда, просто щеше да я
изтръгне и влачи до стаята й.
- Миранда, моля те.
- Сега трябва да дойдеш с мен – повтори Миранда; почти беше достигнала
Теса. Тя можеше да види отражението си в черните зеници в очите на другото
момиче, можеше да помирише леката, горчива, почти механична миризма,
която висеше по дрехите и кожата на Миранда. – Сега трябва...
Със сила, която не знаеше, че притежава, Теса хвана основата на месинговия
глобус на бюрото, вдигна го и го завъртя с цялата си сила към главата на
Миранда.
Удари се с гаден звук. Миранда залитна назад и след това се изправи.
14. Теса изписка и изтърва глобуса, гледайки – цялата лява страна на лицето на
Миранда беше сплескана - като хартиена маска, смачкана от едната страна.
Скулите й бяха хлътнали, устните смазани върху зъбите й. Но нямаше кръв,
никаква кръв изобщо.
- Сега трябва да дойдеш с мен – каза Миранда със същия плосък тон, който
винаги използваше. Теса ахна.
- Сега трябва да т-трябва-т-трябва да-да-да-да-аааааааа...
Гласът на Миранда се разтрепери и пречупи, превръщайки се в поток от
безсмислици. Тя тръгна към Теса, след това се сви настрани, извивайки се и
спъвайки се. Теса зави от бюрото и започна да отстъпва, докато раненото
момиче се завърташе, бързо и все по-бързо. Тя се въртеше из стаята като
зашеметена пияница, все още виейки, и се блъсна в далечната стена – което
изглежда я шокира. Припадна на земята и застина.
Теса избяга към вратата и към коридора, спирайки само веднъж, точно пред
стаята, за да погледне назад. Изглеждаше, в този кратък момент, че сякаш
нишка от черен дим се извисяваше от просналото се по очи тяло на Миранда,
но нямаше време за гледане. Теса се изтреля надолу по коридора, оставяйки
вратата да стои отворена зад себе сис.
Тя избяга към стълбите и профуча по тях, почти стъпвайки върху роклята си и
удряйки коляното си болезнено в едно от стъпалата. Проплака и се изправи,
стигна до първата площадка, където се изстреля към коридора. Той се
простираше пред нея, дълъг и извиващ се, изчезващ в сенките. Когато тя
забяга надолу по него, видя, че е очертан с врати. Спря и опита една, но беше
заключена, както и следващата и по следващата.
Още едни стълби водеха надолу в края на коридора. Теса побягна по тях и се
намери в антре. Изглеждаше така, сякаш преди е било величествено – подът
беше напукан и опетнен мрамор, а високите прозорци на едната стена бяха
покрити със завеси. Малко светлина се процеждаше през дантелата,
осветявайки огромна предна врата. Сърцето на Теса подскочи. Спусна се към
дръжката, хвана я и отвори вратата. Имаше тясна калдъръмена уличка с
редици къщи с тераси, ограждащи двете страни. Миризмата на града удари
Теса като вятър – беше минало толкова много време, откакто бе вдишвала
външния въздух. Наближаваше здрач, небето бе тъмносиньо, неясно от петната
мъгла. В далечината можеше да чуе гласове, виковете на играещи деца,
тупкането на копита на коне. Но тук улицата беше почти пуста, освен мъжа,
облегнал се на близката газова лампа, четейки вестник на светлината й.
Теса се изстреля надолу по стълбите и към непознатия, хващайки го за ръкава.
- Моля, господине... Ако можеше да ми помогнете...
Той се обърна и погледна надолу към него.
Теса задуши писъка си. Лицето му беше толкова бяло и восъчно, колкото беше
и първият път, когато го видя на пристанището в Саутхемптън; изпъкналите му
очи все още й напомняха на тези на Миранда и зъбите му заблестяха като
метал, когато се ухили.
Това беше кочияшът на Тъмните Сестри.
Теса се обърна да избяга, но вече беше твърде късно.
2
Адът е студен
преводач lera93
Помежду два свята животът трепти, подобно звезда,
15. застинала на хоризонта между утрото и нощта.
Колко малко знаем ний за същността си!
А пък дори по-малко сме наясно
Ъсс своите способности и страсти.
Лорд Байрон, „Дон Жуан”
- Ти малко глупаво момиче – извика госпожа Блак, когато дърпаше здраво
възлите, държащи китките на Теса за рамката на леглото й. – Какво си
мислеше, че вършиш, бягайки по този начин? Къде си мислеше, че ще отидеш?
Теса нищо не отвърна, просто повдигна брадичка и се вгледа в стената.
Отказваше да позволи на госпожа Блак или на отвратителна й сестра да видят
как за малко не заплака, или колко много я нараняваха въжетата, които бяха
завързани на глезените и китките й.
- Тя е страшно неблагодарна към честта, която й е оказана – каза г-жа Дарк,
която стоеше до вратата, сякаш да се убеди, че Теса няма да се освободи от
въжетата и да избяга. – Отвратително държане.
- Направихме каквото можахме, за да я приготвим за Магистъра – каза г-жа
Блак и въздъхна. – Жалко, че трябваше да работим върху такава глупава
глина, въпреки таланта й. Тя е лъжлива малка глупачка.
- Всъщност - съгласи се сестра й – тя не разбира, нали, какво ще стане с брат
й, ако се опита да не ни се подчини? Може би ще бъдем снизходителни този
път, но следващия... – изсъска през зъби, звук, който накара косъмчетата по
гърба на Теса да настръхнат. – Натаниел няма да бъде такъв късметлия.
Теса не можеше да издържа вече; въпреки че знаеше, че не трябва да говори,
че не трябваше да ги прави щастливи, все пак не можеше да мълчи.
- Ако ми бяхте казали, кой е Магистъра или какво иска от мен...
- Той иска да се ожени за теб, малка глупачке. – Г-жа Блак довърши своите
възли и отстъпи назад, за да се възхити на работата си. – Иска да ти даде
всичко.
- Но защо? – прошепна Теса – Защо мен?
- Заради таланта ти – отвърна г-жа Дарк. – Заради това, което си и това, което
можеш да правиш. Заради това, на което сме те научили. Трябва да си ни
благодарна.
- Но брат ми - сълзи започнаха да се оформят в очите на Теса. „Няма да плача,
няма да плача, няма да плача‖ – повтаряше си тя. – Но вие ми казахте, че ако
направя всичко, което ми кажете, ще го освободите...
- Веднъж щом се омъжиш за Магистъра, той ще ти даде всичко, което
пожелаеш. Ако това е брат ти, той ще ти го даде. – Нямаше угризение или
емоция в гласа на г-жа Блак.
Г-жа Дарк се подсмихна.
- Знам какво си мисли. Мисли си, че ако може да получи всичко, което си
пожелае, ще поиска да ни убие.
- Дори не си хаби енергията да мислиш за такава възможност – г-жа Блак
повдигна брадичката на Теса. – Ние имаме непоклатим договор с Магистъра.
Никога няма да ни нарани, дори и да иска. Дава ни всичко, защото ние ще му
дадем теб. – Приближи се по-близо, като снижи гласи си до шепот. – Иска те
здрава и непокътната. Ако не беше така, досега да съм те пребила. Ако
16. посмееш да не ни се подчиниш, ще се противопоставя на неговите желания и
ще те измъчвам с камшика, докато ти сваля кожата. Разбираш ли?
Теса обърна лицето си към стената.
Една нощ, когато прекосяваха Мейн близо до Нюфаунленд, Теса не можеше да
заспи. Беше излязла отвън на палубата, за да подиша чист въздух и видя
нощното море като море с лъскави бели планини – айсберги, един от
минаващите покрай нея моряци й каза, отчупени от ледената покривка на
север парчета, които се отделят при топло време. Придвижваха се бавно през
тъмната вода, като кули от потънал бял град. Теса си помисли, че никога не е
виждала по-тъжна гледка.
Само си беше представяла самотата, която познаваше сега. Веднъж щом
сестрите напуснаха, Теса откри, че вече не й се иска да плаче. Напрежението
зад очите й беше изчезнало, заменено от глупавото чувство на кухо отчаяние.
Г-жа Дарк беше права. Ако Теса можеше да ги убие, щеше да го направи.
Подръпна експериментално въжетата, които завързваха краката и ръцете й за
рамката.
Не поддадоха. Възлите бяха здрави; достатъчно здрави да се впият в плътта й
и да накарат ръцете и стъпалата й да изтръпнат и треперят, сякаш беше на
тръни. Имаше на разположение няколко минути да оцелее преди крайниците й
да атрофират.
Част от нея – не малка част - искаше да спре да се бори, да си лежи, докато
Магистъра дойде и я отведе. Небето вече потъмняваше навън през прозореца;
не оставаше много. Може би той наистина искаше да се ожени за нея. Може би
наистина искаше да й даде всичко.
Внезапно чу гласа на леля Хариет в главата си:
„ Когато намериш мъж, за когато искаш да се омъжиш, Теса, запомни едно: Ще
разбереш какъв мъж е не по нещата, които казва, а по действията му.‖
Леля Хариет естествено беше права. Никой мъж, за когато желае да се омъжи,
нямаше да позволи да се държи с нея като със затворник или робиня,
затваряйки брат й, и да я измъчват в името на нейния „талант‖. Явно беше
някаква пародия или шега. Само Господ знае какво Магистъра иска да прави с
нея, когато стане негова. Ако беше нещо, за което щеше да й се налага да
оцелява, можеше да си представи, че скоро след това би й се искало да не е
оцеляла.
Боже, какъв безполезен талант имаше! Силата да променя вида си? Само ако
можеше да подпалва разни неща или пък да разбива метал, или пък ножове да
се показват от пръстите й! Или ако имаше силата да стане невидима или да се
смали до размера на мишка...
Внезапно замръзна, така че чуваше тиктакането на ангелът-часовник биещ
срещу гърдите си. Не трябваше да се смалява до размера на мишка, нали?
Всичко, което трябваше да направи, беше да стане достатъчно малка, така че
въжетата около китките й да паднат. Беше лесно за нея да се превърне в някой
за нула време, без да докосва нещо, което му принадлежи – стига да го е
правила преди. Сестрите я бяха накарали да запомни как става. За първи път
беше доволна заради нещо, което я бяха накарали да научи.
Притисна се към твърдия матрак и се накара да си спомни. Улицата, кухнята,
движението на иглата, светлината от газената лампа. Накара я да дойде,
накара Промяната да настъпи.
Какво е името ти? Ема. Ема Бейлис...
Промяната я затисна като влак, почти изкарвайки въздуха от нея,
17. преобразявайки кожата й, променяйки костите й. Заглуши писъците си и се
изпъна като дъга.
И се получи. Мигайки, Теса се вгледа в тавана, погледна настрани, вглеждайки
се в китката си и въжето около нея. Там бяха ръцете й – ръцете на Ема – слаби
и чупливи, с кръгове въжета отпуснати около китките й. Триумфално Теса
разтри ръце и седна, разтривайки червените белези, където въжето беше
протъркало кожата й.
Глезените й бяха все още вързани. Наведе се напред и пръстите й се заиграха
бързо с възлите. Оказа се, че г-жа Блак може да връзва възли като моряк.
Пръстите й бяха почервенели и подути по времето, когато въжето падна и тя
разтърка краката си.
Косата на Ема беше толкова тънка и фина, че се беше изплъзнала от фибите на
собствената коса на Теса. Теса дръпна косата си назад нетърпеливо, зад
раменете си и се освободи от Ема, оставяйки Промяната да си отиде, докато
косата й се плъзгаше между пръстите й, твърда и позната на пипане.
Вглеждайки се в огледалото на отсрещната стена, тя видя, че малката Ема
Бейлис си беше отишла и беше себе си отново.
Шум зад нея я накара да се завърти. Бравата на вратата се завърташе ту
напред, ту назад, сякаш човека от другата страна имаше проблеми с
отварянето й.
Г-жа Дарк, помисли си тя. Жената беше от другата страна, за да я бичува,
докато потъне в кръв. Да я даде на Магистъра. Теса се разбърза в стаята, взе
порцелановата кана от мивката и се настани до вратата, като хвана здраво
каната в ръката си.
Дръжката се завъртя; вратата се отвори. В тъмнината Теса виждаше само
сенките на този, който пристъпваше в стаята. Нападна, като се засили с цялата
си сила...
Сянката помръдна, бърза като камшик, но не достатъчно бързо; каната удари
разперената ръка на фигурата, преди да се удари в отсрещната стена.
Счупените парченца падаха на земята, докато непознатия викаше.
Викът беше неоспоримо мъжки. Както и проклятията, които последваха.
Тя се отдръпна, след което се хвърли към вратата, но тя беше затворена. Ярка
светлина нахлу в стаята щом слънцето изгря. Теса се спъна, премигвайки бързо
срещу сълзите в очите й – и се вгледа.
Момче стоеше пред нея. Не можеше да е много по-голям от нея – седемнайсет
или осемнайсет. Беше облечен в работни дрехи – изтъркано черно сако,
панталони и тежки ботуши. Нямаше жилетка, носеше дебели ленти през
гърдите и кръста. Към тях бяха привързани оръжия – ножове и джобни ножчета
и неща, които изглеждаха като остриета от лед. В дясната си ръка държеше
нещо като светещ камък, който блестеше, осветявайки стаята, което почти
ослепи Теса. Другата му ръка – слаба, с дълги пръсти - кървеше, където го
беше порязала с каната.
Но не това я накара да се вгледа. Имаше най-красивото лице, което беше
виждала. Заплетена тъмна коса и очи като синьо стъкло. Елегантни скули,
пълна уста и дълги плътни мигли. Дори извивката на гърлото му беше
перфектна. Изглеждаше като всеки измислен герой, който си беше
представяла. Въпреки че, никога не си беше представяла някой да я проклина,
докато разклаща кървящата си ръка по обиждащ начин.
Сякаш осъзна, че тя го зяпа, защото проклятията спряха.
- Ти ме поряза – каза той. Гласът му беше приятен. Британски. Много
18. обикновен. Погледна към ръката си с критичен интерес. – Може да бъде
фатално.
Теса погледна към него с широко отворени очи.
- Ти ли си Магистъра?
Той наклони ръката си на една страна. Кръв започна да капе, цапайки пода.
- Горкия аз, с масивна кръвозагуба. Смъртта може да е моментална.
- Ти ли си Магистъра?
- Магистър? – изглеждаше учуден от нейната бурност. – Това означава
господар на латински, нали?
- Аз... – Теса се чувстваше сякаш беше попаднала в някакъв странен сън. –
Предполагам.
- Господар съм на много неща в живота си. Управлявам улиците в Лондон,
танцувам кадрил, японското изкуство в подредбата на цветя, лъжа на шарада,
прикриване на силно опиянено състояние, очароване на млади жени с моя чар..
Теса го зяпна.
- Уви – продължи той – никой не се е обръщал към мен като господарю, или
Магистър. По-жалкото е ...
- Да не би да се пиян в момента? – запита Теса с цялата си сериозност, но
осъзна, в момента, в който думите излязоха от устата й, че звучат ужасно грубо
или по-лошо, флиртаджийски. Изглеждаше здраво стъпил на краката си, за да
бъде пиян, както и да е. Беше виждала Нейт пиян достатъчно пъти, за да знае
разликата. Може би беше луд.
- Колко си директна, но предполагам, че всички американци са такива, нали?-
момчето изглеждаше развеселено. - Да, акцента ти те издава. Как е името ти?
Теса го изгледа невярващо.
- Как е моето име?
- Не го ли знаеш?
- Ти – ти нахлу в стаята ми, уплаши ме до смърт, а сега искаш да узнаеш името
ми? Какво за бога е твоето име? И кой си ти все пак?
- Името ми е Херондейл – каза радостно. – Уилям Херондейл, но всички ми
казват Уил. Това наистина ли е стаята ти? Не е много хубава, нали? – Насочи се
към затворения прозорец, спря се да проучи книгите й на нощното шкафче и
после към леглото. Посочи въжетата. – Често ли спиш завързана за леглото?
Теса усети как се изчервява и беше изумена, предвид обстоятелствата, че все
още може да бъде засрамена. Трябва ли да му каже истината? Беше ли
възможно той да е Магистъра? Макар че едва ли на някой, който изглежда така,
би му било нужно да връзва момичетата и да ги затваря, само за да се омъжат
за него.
- Ето, дръж това. – Той й подаде светещият камък. Теса го пое, наполовина
очакваща то да изгори пръстите й, но той беше студен на пипане. В момента, в
който камъкът докосна дланта й, светлината му започна да трепти. Тя погледна
смаяно напред към младежа, но той вече се беше покатерил на прозореца и
гледаше навън, изглеждайки спокоен.
- За жалост сме на третия етаж. Аз може и да успея да скоча, но ти със
сигурност ще умреш, ако пробваш. Не, трябва да минем през вратата и да си
опитаме възможностите в къщата.
- Да минем през... Какво? – Теса се чувстваше потънала в объркване, заклати
глава. – Не разбирам.
- Как можеш да не разбираш? – посочи книгите й – Четеш романи. Очевидно,
аз съм тук, за да те спася. Не приличам ли на Сър Галахад? – Повдигна ръце
19. драматично. – Силата ми е като за десетима, защото сърцето ми е чисто...
Нещо изпука, далече в къщата – звук на захлопваща се врата. Уил каза дума,
която сър Галахад никога не би използвал и скочи от прозореца. Когато се
приземи потрепери и погледна към ранената си ръка.
- Ще се погрижа за това по-късно. Ела... – Вгледа се внимателно в нея, с
въпрос в очите си...
- Госпожица Грей – каза тя едва. – Госпожица Тереса Грей.
- Госпожице Грей – повтори той. – Елате с мен, г-це Грей. – Мина покрай нея,
тръгна към вратата, намери дръжката, завъртя я и дръпна...
Нищо не стана.
- Не става – сподели тя. – Вратата не може да бъде отворена от тази страна.
Уил се ухили.
- Не може ли?
Опипа колана си – явно търсеше някакъв конкретен предмет. Избра нещо,
което приличаше на дълго, тънко клонче, направено от сиво-бял метал.
Постави го срещу вратата и започна да рисува. Тънки черни линии излизаха от
върха, издавайки съскащ шум, докато се пускаха по дървената повърхност като
насочвано разлято мастило.
- Рисуваш? – констатира тя – Не виждам това как...
Чу се звук като от пукащо стъкло. Дръжката, която дори не беше докосната, се
завъртя – бързо, след което още по-бързо, и вратата се отвори. Лек пушек се
издигаше от пантите.
- Готово – каза Уил, прибирайки странния предмет, и карайки Теса да го
последва. – Да тръгваме.
Неясно защо, тя се поколеба, погледна назад към стаята, която беше неин
затвор за близо два месеца.
- Книгите ми...
- Ще ти взема нови – избута я към коридора пред него и затръшна вратата зад
тях. След като я хвана за китката, я поведе надолу по коридора и зави зад
ъгъла. Това бяха стълбите, по които толкова много пъти беше слизала с
Миранда. Уил вземаше по две стъпала на веднъж, дърпайки я след него. Над
тях Теса чу писък. Определено беше на г-жа Дарк.
- Разбраха, че те няма – каза Уил. Достигнаха първата площадка и Теса забави
походката си – беше водена само от Уил, който явно не беше склонен да спира.
- Няма ли да излезем през предната врата? –попита тя.
- Не можем. Сградата е обградена. Има цяла редица от файтони отпред. Явно
съм пристигнал в неочаквано добър момент. – Отново започна да слиза по
стълбите и Теса го последва. – Знаеш ли какво Мрачните сестри бяха
запланували за тази вечер?
- Не.
- Но очакваше някой, който се казва Магистъра? – вече бяха в мазето, където
стените се бяха превърнали във влажни камъни. Без фенера на Миранда беше
доста тъмно. Топлинна вълна го достигна. – В името на Ангела, тук е като в
деветият кръг на ада...
- Деветият кръг на ада е студен – отвърна автоматично Теса.
Уил се вгледа в нея.
- Какво?
- В Инферно / първата част на Божествена комедия от Данте / - отвърна тя –
Адът е студен. Покрит е с лед.
Вгледа се в нея за още един дълъг момент, като краищата на устата му се
